разрешено да сме там заради него, той ни издейства позволение и прекарваше ваканцията си в четене на вестник, докато ние се караме и свирим. Но този път той дойде и седна, чакаше ни да спрем да разговаряме и да го погледнем. Порази ме колко различно изглеждаше тогава. Господин Смит беше от онези хора, които изпълват помещението, където се намират, и то не само защото беше висок и добре сложен, тъй като нали тренираше и такива ми ти работи, а и защото си беше такъв човек. Той обичаше живота, обичаше и нас, децата, на които преподаваше, а това беше рядкост. Можеше да те мотивира, да те накара да учиш нови неща — и всичко това заради оня вид енергия, дето не се среща толкова често у възрастните. Като че ли наистина му пукаше.

В онзи ден изглеждаше съсипан, сякаш цялата енергия и позитивно излъчване, които обикновено носеше със себе си, бяха изчезнали. Беше ми страшно да го видя такъв, защото беше от онези хора, които са винаги толкова несломими. Това ме потресе по начин, който не бях в състояние да обясня, и ме накара да го харесвам още повече. За нас означаваше много да видим колко много е загрижен, че Най е изчезнала, истински загрижен. Извън нас и семейството ѝ, изглежда, той беше от малкото хора с такова отношение.

Не зная как се чувстваха останалите, но от момента, когато го видях в онзи ден, изпитах желание да му помогна, доколкото със сигурност знаех, че и той би искал да ни помогне.

— Наистина ли обмисляте да разпуснете групата? — попита той.

Спогледахме се един друг и за миг се почувствахме така, както преди да станем приятели — самотни и окаяни, и идеята да се върнем към това беше ужасяваща.

— Без нея няма да е същото — казах аз.

— Това ми е ясно — отвърна той, прокара пръсти през косата си и тя се оформи на руси бразди. — Но повярвайте ми, когато ви казвам, че ако се разделите сега, ще съжалявате. Вие четиримата… тримата… Толкова се гордея с вас и с всичко, което правите заедно. Не искам да го изгубите — заради вас самите и заради Най. В момента не можете да направите нищо за Наоми, но това, което можете, е да се уверите, че хората ще продължат да помнят нейното име, докато бъде намерена. Направете така, че никога да не спират да я търсят. Имам идея — ще организираме концерт тук, в училището. Ще наберем средства да помогнем на семейството ѝ да продължи издирването, ще поддържаме обществения интерес към нейната история. Накарайте целия свят да ни гледа и да види колко сме загрижени за нея. Това ми се иска да направя, деца. Но няма как да го направя без вас. С мен ли сте?

Да, разбира се, казахме, че ще участваме.

Това беше единственото нещо, което можехме да направим.

Продължихме напред само тримата през цялото лято, но концертът наближаваше и осъзнахме какво още ни е нужно.

Трябваше ни нов басист. По дяволите!

Наоми беше… е… най-добрата от басистите, с които ми се е случвало въобще да свиря, което беше странно, защото тя е момиче, а момичетата обикновено не са добри в тия работи. Това не е сексистко изказване, а просто факт. Нужна беше някаква крайно индивидуална решимост да станеш невидим, за да можеш наистина да свириш на бас китара, а момичетата — така де, нормалните момичета обичат да бъдат забелязвани.

Но днес трябваше да продължим. Трябваше да се стегна. Докато изпълзявах от леглото, хвърлих поглед към смачканата купчина дрехи на пода.

На Лио не му пукаше, пичът просто ставаше от леглото и всичко беше перфектно.

Грабваше китарата и беше бог. Момичетата го обожаваха, все едно наистина е такъв. Просто не беше честно, че на шестнайсет може да е толкова зрял и завършен, с дълбок глас, висок и мускулест.

Аз обаче все още съм в онази нелепа фаза. Живея в нелепа фаза, аз съм нелепата фаза. Ако има емотикон за нелепа фаза, щеше да изглежда като мен. Напълно очаквам да бъда във все същата нелепа фаза и когато съм на четирийсет и пет, някакъв абсолютен пенсионер.

Искам да изглеждам яко, ама яко като Лио. Обикновена бяла тениска, дънки, суитшърт и безупречно бели кецове не беше онова яко, което съм в състояние да докарам. Въобще няма яко, което да мога да докарам, с изключение на якото, че Лио ми е приятел.

Роуз също е яка, но тя си е красива по природа, а красивите мацки няма какво да се напъват. Тъмнокестенява коса, изрусена, но не чак до корените. Не беше кльощава като някои момичета, а имаше цици и бедра, по които точеха лиги всички момчета от гимназия „Темз“.

Но това не беше всичко, тя носеше цял тон шибан грим, макар че изглеждаше по красива без него — а може би точно затова. Тупираше си косата и нарочно си правеше дупки на чорапогащниците. Роуз знаеше много добре как изглежда, и се възползваше на макс, за да зарежда въздуха със статично електричество и да детонира милиони малки експлозии около себе си навсякъде, където се появи.

Останалите момичета се опитваха да ѝ подражават, но нямаше друга като Роуз, защото, заклевам се, Роуз беше единственото момиче, за което знам, че наистина му е през оная работа.

А когато запееше… стените вибрираха. Очите грейваха в зелено. Всички се надървяха.

От четиримата в нашето великолепно семейство Наоми беше… е като мен. Ако Лио и Роуз бяха проклетите крал и кралица на бала, то аз и Най бяхме върховните смотаняци зубъри.

А когато си мислех за Наоми, с нейните очила с дебели рамки, които пречеха да се види сърцевидната форма на лицето ѝ и скриваха меките ѝ кафяви очи, истински се гордеех с нея. Начинът, по който носеше ризите си закопчани догоре, а плисираните поли — с тотално различна дължина от останалите. Консервативните ѝ обувки, завързани и лъснати. А зад всичко това, зад умишленото несъответствие и странните решения, тя беше абсолютно безкомпромисна и безапелационен уникат.

Понякога в обедното междучасие отивахме с Наоми в библиотеката и просто седяхме и четяхме. Бяхме тихи и неподвижни. Беше спокойно. Тя щеше да ме погледне над книгата си, да повдигне вежди към мен, когато някоя натокана деветокласничка минеше покрай нас, и щяхме да разменим усмивки — двойка супермеганърдове, които по някакъв непонятен начин са се озовали на челната позиция.

А когато свиреше… тя беше поне толкова добра, а всъщност даже по-добра от най-добрите басисти в света. А с мен на ударните ние бяхме сърцето на групата и извайвахме ритъма с невероятна прецизност.

Изобщо не ми пукаше за външния ми вид в групата, затова да върви по дяволите: карирана риза, дънки, бяла тениска отдолу, обикновено това ми е униформата. Абсолютно